Детските книги карат всеки приказен свят да оживее и развиват въображението на читателите. Някои от тях четем и като възрастни, заради способността им да ни връщат в детството, където винаги е весело, безгрижно, игриво и свободно. Много от приказните герои стават кумири на децата – Пипи Дългото чорапче, Алиса, Том Сойер и други. Разбира се, основният виновник този приказен свят да влезе в живота на децата е родителят. С разгледаните книги ще си спомним за любимите заглавия, които са ни вдъхновили като деца, но с радост се връщаме към тях и като възрастни.
„Алиса в Страната на чудесата“ от Луис Карол е една от детските книги, към които възрастните често се връщат. Забързаният заек, който се надбягва с времето, е поводът Алиса да попадне в Страната на чудесата, а причината – невероятното й любопитство. Едва ли е предполагала, че там ще си говори с гъсеница, която пуши наргиле; ще пие чай с Шапкар и ще срещне истинска кралица. Образите в приказката са много символни и философски, затова тази книга може да се прочете в различни периоди от живота и да се разбере по различни начини.
Друга класика, която носи идеята за нов, различен свят, подчинен на свои собствени правила, е „Малкият принц“ от Екзюпери. От нея разбираме, че приятелството е основна ценност, за която трябва да се грижим, както за цвете и че чувствата се „опитомяват“. Там професиите на възрастните са преосмислени през призмата на онова, което стои зад тях, като най-интересна се оказа тази на фаропазача. Светът на малкия принц е вдъхновен от истинско преживяване на автора, катастрофирал в Либийската пустиня. След тежкия инцидент пред него се явява малкият откривател, символ на възрастното дете, към което всеки пораснал иска да се върне.
И ако животът на астероида може да се окаже и труден, имайки предвид баобабите, с които малкият принц се бори, то Пипи Дългото чорапче от Астрид Линдгрен е еманация на непослушното градско дете, което се държи като от друга планета. Тя е символ на бунтарството, затова се превръща в един от най-обичаните герои от детските книги, които възрастните с радост си припомнят. Пипи се учи от живота, тя умее да излиза победител от всяка трудна ситуация. Всички я харесват и най-важното – тя харесва себе си. Нейната енергия и щури идеи заразяват всички и я правят незабравим събеседник. Липсващият родителски контрол се оказва решаващ за нейната непринуденост и не само това – баща й е крал и капитан на кораб, той е нейният герой. Затова и тя не иска да порасне. Мотивът за непорасналото дете присъства и в образа на Питър Пан от Сър Джеймс Матю Бари. Уенди и братчетата й не предполагат, че един внезапно връхлетял ги приказен герой ще промени живота им и ще се окажат свидетели на битката му с капитан Хук.
Неслучайно името на героя произлиза от бога на горите в древногръцката митология Пан и Питър – един от доведените синове на автора. Това съчетание обяснява авантюристичния дух на героя. През годините влиянието върху читателите на детски книги е толкова силно, че възниква и понятие Синдром на Питър Пан – възрастният, който не иска да поеме задълженията и отговорностите си в живота.
Символ на приключенския дух е и романът „Робин Худ“ от Хенри Гилбърту, който разказва за краля на стрелците с лък и за вълнуващите му преживявания с Малкия Джон, Отец Тък, Уил Стрелеца, Алън от Долината.
По-философски дух носи една от детските книги, които завладяват малки и големи – „Мечо Пух“ от Алън Александър Милн. В диалозите между Пух и неговите приятели от Голямата гора откриваме мъдрост, хумор и непринуденост, способни да обогатят както детския свят, така и света на възрастните. Самите герои от приказката са изведени като психологически модели според начина им на поведение: Зайо - холерик, Йори – меланхолик, Тигър – сангвиник, Прасчо – смесен тип, а Мечо Пух – флегматик.
Светът на възрастните се преплита по интересен начин с детските фантазии и в емблематичната „Автобиография“ от Бранислав Нушич, която скоро излиза в ново издание. Историите на главния герой са изключително забавни, така че да провокират детски смях и у възрастните. Споделеният опит с учебните предмети – математика, география и т.н. е разказан увлекателно и с много ирония: всички помним Сретен в ролята на Земята, който застава до прозореца, където грее слънцето, за да се види кога е ден и нощ в двете полукълба. Въртенето на Земята пък е разиграно с обиколките му около Живко, а изразът: „Деца, представете си параход, който още не се вижда“, разкрива тънкото чувство за хумор на автора. Разказаните примери от живота връщат всеки възрастен към детските му години.
Детето и светът на възрастните се преплитат и в една от любимите детски книги от Джани Родари – „Приказки по телефона“. В една от тях, „Невидимият Тонино“, малкият пакостник си пожелава да стане невидим, за да не го изпитат в училище. Желанието му е изпълнено, но…когато става невидим и за близките си, се чувства толкова нещастен, че иска майка му да му се скара, а учителят да го изпита, както и да си играе с приятелите, защото е „лошо човек да е сам“. Да, четейки детски книги всеки възрастен се пренася в детския свят, пълен с игри, мечти и приятели. И никога не е самотен и тъжен.